Христо Ботев
Войвода на четата.
1848 - 1876
Христо Ботев е един от най-великите български поети, публицисти и революционери. Роден е на 6 януари 1848 г. в Калофер в семейството на възрожденския учител Ботьо Петков и Иванка Ботева. Христо има още шест братя и две сестри, като най-дълго живеещият от тях е Кирил Ботев, който също участва в легендарната четата. На 15-годишна възраст Христо Ботев, благодарение на контактите на баща си и подпомогнат със стипендия от Русия, заминава да учи в Одеса.
На 15 април 1867 г., във вестник „Гайда“, издаван от Петко Славейков в Цариград, за първи път е публикувано стихотворението на Христо Ботев „Майце си“. Предполага се, че то е написано много по-рано, когато поетът е бил на 16–17 години. По-късно Ботев развива активна публицистична дейност и създава малко на брой, но изключително въздействащи стихотворения, сред които „Хаджи Димитър“, „На прощаване“, „Моята молитва“ и „Обесването на Васил Левски“.
През май 1876 г., след избухването на Априлското въстание, Христо Ботев застава начело на чета от около 200 доброволци, предимно български емигранти в Румъния. На 17 май (по стар стил) четниците се качват на австро-унгарския параход „Радецки“, преоблечени като градинари, превземат кораба и принуждават капитана да ги свали на дунавския бряг близо до Козлодуй. Оттам четата поема към Враца с цел да подкрепи въстанието в този район.
По пътя към Враца Христо Ботев се надява на подкрепа от местното българско население, но тя не се случва. Впоследствие четата води тежко сражение с османски части в местността Милин Камък, близо до село Баница. Когато става ясно, че въстание във Враца няма да има и помощ не се очаква, четата се отправя към билото на Балкана.
На 20 май (по стар стил) 1876 г., в района на скалния рид Камарите, близо до връх Околчица, се води последното голямо сражение на Ботевата четата. Въстаниците, обградени от многоброен и въоръжен с топове противник, отблъскват всички атаки. Сражението утихва по здрач, когато турците свирят отбой и се оттеглят към равнината. Ботевите четници не дават нито една жертва и също се оттеглят към близкия извор Крушовица.
Воеводата, придружаван от Никола Обретенов, Перо Херцеговеца и Георги Апостолов, изостават от основната част на четата, тъй като Перо Херцеговеца — участник в Херцеговското въстание — е ранен и трудно се предвижва. Според спомените на Обретенов групата спира за момент, обсъжда кратко положението, когато Ботев се изправя и точно в този момент е пронизан смъртоносно от куршум, идващ от неизвестна посока и стрелец.
Така започва безсмъртието на легендарния българин Христо Ботев, защото, както самият той е написал в стихотворението си „Хаджи Димитър“: „Тоз, който падне в бой за свобода, той не умира!“.
След гибелта на воеводата четата се разпръсва в различни посоки. Двама от преките свидетели на последните Ботеви мигове — Перо Херцеговеца и Георги Апостолов — загиват през следващите дни. Разпръснатите четници водят още няколко сражения, по-значителните от които са в местността Рашов дол край село Лютиброд, в района на Черепишкия манастир и по билото на Балкана при прохода между селата Литаково и Осеновлаг. Последните две сражения са отбелязани в спомените на участниците, събрани в книгата „Ботевите четници разказват“.
Единственият оцелял пряк свидетел на Ботевата гибел — Никола Обретенов — е заловен месец по-късно в Троянския Балкан. Заедно с други четници, между които е и братът на Христо Ботев - Кирил Ботев, Обретенов е осъден на вечно заточение в крепостта Сен Жан д’Акр в Мала Азия. Там Обретенов среща брат си Ангел, който е заточен осем години по-рано за участието си в четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа.
По силата на Санстефанския мирен договор, подписан на 3 март 1878 г. между Руската и Османската империи, заточените Ботеви четници са освободени. През 1927 г., Обретенов посочва пред специална комисия мястото на Ботевата гибел. Той е автор на книгата „Спомени за българските въстания“, в която от първо лице описва историята на освободителното движение през онова време. Част от съвременните изследователи на Ботевата чета оспорват написаното от Обретенов, но е редно първо да се прочетат неговите спомени, а едва след това — критиките към тях.
Днес важното е не как е загинал воеводата, а какъв завет е оставил след себеси и дали ние съвременните българи споделяме Ботевите цености и вървим по неговите следи.
Никола Симов - Куруто
Първият знаменосец на Ботевата чета.
1845 - 1876
Никола Христов Симов е известен в родния си град като Симоолу. Приетата 1845 година за неговото раждане не се подкрепя от архивни документи или по косвен път, но със сигурност първият знаменосец на Ботевата чета е роден в гр. Ески Джумая (Търговище). Баща му е бил грънчар. Никола остава сирак като юноша. Той чиракува на един от местните абаджии, а по-късно става дребен кърджия (продавач на чужда стока със собствено транспортно средство). В това си качество Никола обикаля селищата на Герловото, Тузлука и Делиормана. Женен е за Митка (Митра), дъщеря на Никола Сърмаджи от гр. Ески Джумая и има двама сина – Христо и Никола.
Израства като буен, непокорен и свободолюбив младеж. Не скланя глава пред местните турски управници и български чорбаджии. Остава в спомените на съгражданите си като горд, дори невъздържан човек, който често има пререкания с властите. Никола проявява изострено чувство за справедливост. Здравата му физика и честите прояви като защитник на онеправданите му създават популярност на закрилник на страдащите – не само българи, но и турци. Изпълненият с опасности и премеждия живот на кърджия и страстта му към лова закаляват волята на Никола Симов и подсилват неговото свободолюбие.
В началото на 1872 г. Ангел Кънчев създава частен революционен комитет в гр. Ески Джумая, в който влизат Никола Симов и негови свободолюбиви връстници и приятели. Тези млади хора са узрели за делото на свободата още преди това – под въздействието на учителя Сава Катрафилов.
През 1873 г. Никола Симов е арестуван и изпратен в Русенския затвор. Според някои сведения впоследствие той е осъден на смърт. Допуска се, че има връзка между неговото задържане и провала в Ескиджумайския революционен комитет. В резултат на този провал са осъдени учителите Михаил Радославов, Сава Геренов и Михаил Греков.
През същата година Никола Симов успява да избяга от затвора, а от началото на 1874 г. е вече в гр. Браила, Влашко (сега Република Румъния). Там попада в средите на българските хъшове. По късно се премества в Букурещ, където влиза в най-близкото обкръжение на Христо Ботев и живее в организираната от поета “комуна”. В някои запазени документи от онова време Никола е охарактеризиран така: “опитен в хайдушкия занаят”, “кръщаван е за бунтовник”. Прякорът “Куруто” (в превод от турски език – “Сухия”) е даден на Никола във Влашко, заради високия му ръст и “тънката снага”. Вероятно още при подготовката на четата си, Христо Ботев го определя за главен знаменосец. За авторитета на Никола Симов говори фактът, че във всички достигнали до нас списъци на четата той е споменаван на едно от първите места след войводата.
По указание на Христо Ботев Никола Симов е първият четник, стъпил на българския бряг при Козлодуй, последван от останалите четници под развятото от него знаме.
Никола Симов загива геройски в сражението при местността “Милин камък” във Врачанския балкан на 30 май 1876 година.
Информацията за Никола Симов - Куруто е от Държавен архив - Търговище
Димитър Тодоров Донков - Димитрото
1855 - 1940
Димитър Тодоров е роден на 19 февруари 1855 година в село Новата махала - днешен квартал на Габрово. По-големият му брат Донко Тодоров е арестуван след неуспеха на Габровското въстание от 1862 година и е заточен в Диарбекир. През юли 1868 година, около месец след разгрома на Хаджидимитровата чета 13-годишният тогава Димитър заминава заедно с габровците братя Тутнишеви за Румъния в град Питещи. Известно време работи в техния магазин, след което се премества в Букурещ, където работи като надзирател в чифлика на Гица Пенку.
Димитрото се запознава с Христо Ботев две-три години преди участието си в Ботевата чета. През месец май 1876 година той заминава за Крайова и се включва в подготовката на четата - "приготвих си въстаническа униформа и помогнах при правенето на фишеци и при купуването на пушки“.
На 17 май Димитрото се качва на парахода "Радецки“ от пристанището Бекет. По нареждане на военния ръководител на четата - габровецът Никола Войновски, Димитрото отговаря за реда и дисциплината на парахода. Той слиза на Козлодуйския бряг с първата група четници и участва във всички сражения на четата. След гибелта на воеводата Христо Ботев и разпръскването на четата из Балкана, Димитрото се присъединява към групата на Войновски. Така той достига Троянския балкан, където в следствие на предателство е заловен при село Бели Осъм, Троянско.
Заедно с Никола Обретенов и Сава Пенев, Димитрото е осъден от Търновския съд на смърт чрез обесване. Русенският извънреден съд след намесата на дипломати, начело с руския консул, заменя смъртното наказание с доживотен затвор. Така до обявяването на Руско-турската война от 1877-1878 година Димитър Тодоров заедно с други Ботеви четници се озовава в Цариградския затвор. В последствие пленените четници са преместени в крепостта Сан Жан Д`Акр на полуостров Акия (Сирия).
По силата на Санстефанския мирен договор, на 21 март 1878 година Димитрото е освободен заедно с другите четници. След Освобождението той живее в Габрово, а след това в София. През 1882 година се оженва и има четири деца.
Димитър Тодоров участва в Сръбско-българската война (1885 г.). В периода на Стамболовото управление (1887-1894 г.) е иконом-надзирател в Народното събрание и директор на Софийския затвор. По време на втората Балканска война (1913 г.) е представител на Червен кръст в Одрин. Член е на опълченското дружество „Шипка“ и известно време негов председател. През месец май 1940 година Димитър Тодоров е избран за почетен гражданин на Габрово. Димитрото умира на 25 септември 1940 година в София.
Информацията за Димитър Тодоров - Донков /Димитрото/ е от Регионален исторически музей - Габрово
Христо Лазаров Нечев - Хицо
1847 - 1915
Христо (Хицо) Лазаров учи при учителя Манол Лазаров в Горнокрайското училище. Впоследствие усвоява занаята кафтанджийство - направа на дълги турски дрехи без ръкави и крачоли от памук. Емигрира в Румъния, където попада в средите на българската революционна емиграция.
Хицо Лазаров се запознава с Христо Ботйов (Ботев) в Кишинев и е един от дейците на Българският революционен централен комитет - БРЦК. Той е и един от разпространителите на вестник "Знаме" и календарите на Христо Ботйов.
През май 1876 година Хицо се включва в четата "Св. Георги", която при Бекет се присъединява към четата на Христо Ботев. Участва във всички нейни сражения. След гибелта на воеводата Христо Лазаров е в отряда на Димитър Икономов. Тази група четници след битката във Врачански Балкан се отправя към Искърското дефиле и пресича река Искър под село Зверино. След седмица преследване и укриване из Балкана в района мажду Ржана поляна и Мургаш, 14 оцелели четници слизат към село Литаково, където в една воденица са заловени от турците. Между тях е и Христо Лазаров.
След пленяването Хицо (Христо Лазаров) престоява 70 дни в Софийския затвор и е освободен по силата на Султанска амнистия през август 1876-та година. Така той се завръща в Ловеч, но там е следен от властите, което го кара отново да емигрира през Румъния в Русия. Установява се в Одеса и постъпва заедно с други българи на войнишка служба в Руската императорска армия.
При обявяването на Руско-турската война (1877 - 1878) Хицо постъпва в Първа дружина на Българското опълчение (1 май 1877). Участва в отбраната на Стара Загора, боевете при Шипка, Шипка-Шейново и в битките с башибозук при селата Тича и Садово.
След Освобождението Христо Лазаров се завръща в родната си къща, намираща се в близост до Горнокрайската варошлийска църква "Св. Неделя". Работи като касапин. Поради участието си в четата на Христо Ботев и Българското опълчение получава поборническа пенсия. Многократно е награждаван с ордени и медали.
Информацията за Христо Лазаров Нечев - Хицо е от:
Според някои изследователи Хицо е роден през 1850-та, 1851-ва или 1853-та година.
Янко Боянов
1848 - 1903
Роден е през 1848 година в Горна Оряховица /или село Арбанаси, Търновско/.
През 1862-ра година Янко Боянов, на 14-годишна възраст, постъпва като ученик в Петропавловския манастир, който се намира близо до Лясковец. Там игумен и иконом на манастира са неговите братовчеди х. Теодосий и х. Йоасаф.
По същото време в манастира се събират над 100 юнаци, които, предвождани от хаджи Ставри, правят опит за локално въстание в Търновско и Габровско. Четата тръгва към Балкана, където е разбита, а турците пленяват калугерите и манастирските ученици, между които е и Янко Боянов. При разпитите Янко не издава имената на въстаниците и е пуснат на свобода като малолетен. Неговите братовчеди х. Теодосий и х. Йоасаф, обвинени като подбудители на въстанието, са изпратени на вечно заточение в Диарбекир. Малко след тези събития Янко Боянов се прехвърля в Турну Мъгуреле – Румъния.
През 1866 година Янко се завръща за кратко в Горна Оряховица, но е преследван от кредитори за погасяване на дългове, останали от баща му. Лихварите му вземат личните документи, за да не избяга Янко обратно зад Дунава, а да остане в Горна Оряховица и да изплаща дълговете. С подправени документи Боянов успява да се отърве от кредиторите и отново да се озове в Румъния.
През 1867-ма година четата на Панайот Хитов преминава Дунава от Румъния на път за Балкана, а Янко Боянов се включва в четата на Васил Гончоолу и Тодор Ковачев – Ходжата, която има същата цел. Този отряд, наброяващ 35 добре въоръжени четници, прави опит да се спусне с лодки по река Олт до вливането ѝ в Дунава и така да слезе на територията на сегашните български земи. Този опит е осуетен от румънската полиция.
През 1871-ва година Янко Боянов става съзаклятник в тайния революционен комитет, който се формира в Турну Мъгуреле и се разпада след обира на пощата в Арабаконак.
През 1876-та година Янко се включва в Ботевата чета. Преминава през всички битки и след разпада на четата, заедно с още двама оцелели другари – Юрдан /Йордан/ Кършовски и Илия Видов, тръгват да търсят спасение из Балкана. Тримата преминават река Искър около Зверино и се лутат в планината между Ржана и връх Мургаш. Заловени са от турците над село Врачеш и са изпратени в Софийския затвор, където се срещат с още Ботеви четници и въстаници от други райони на днешна България.
По силата на султанската амнистия от август 1876-та година Янко Боянов е освободен от затвора под гаранция, събрана от Софийската митрополия.
Това щастие, за съжаление, нямат неговите другари Спас Соколов, Димитър Икономов, Коста Апостолов и Петър Ванков, които са в същия затвор, но като част от щаба на Ботевата чета са осъдени на заточение. С помощта на роднините на Петър Ванков, Янко Боянов отново се озовава в Румъния.
През 1877-ма година в град Плоещ, по време на Руско-турската освободителна война, Янко Боянов се записва в V дружина на Българското опълчение. След преминаването на опълчението в България той участва в превземането на Търново, битките при Хаинбоаз, Уфлаилий и Казанлък, първото завземане на Шипка, боевете при Нова Загора, а след това отново – в защитата на Шипка. Тук Янко се поболява от простуда, „очебол“, постоянна треска и невъзможност да ходи. Евакуиран е при свои роднини в Горна Оряховица.
След Освобождението се включва в жандармерията и в преследването на разбойнически шайки. Награден е с Кръст за храброст по време на откриването на първия паметник на Христо Ботев във Враца през 1890-та година.
Неговият последен ден преди безсмъртието е 7 септември 1903-та година.
Разказите на Янко Боянов са водещи при създаването на едно от първите исторически изследвания – „Четата на Христо Ботев“, написано от търновския интелектуалец Моско Москов през 1894-та година.
Петър Иванов Кунчев - Левски
1844 - 1881
Той е български революционер, известен и като Петър Левски и Петър Иванов Старопланински. Четник в четата на Христо Ботев през 1876 г. и опълченец в Руско-турската война от 1877–1878 г. Петър е най-малкия син на Иван и Гина Кунчеви и по-малък брат на Васил Левски.
Около средата на 60-те години Петър напуска родния си град Карлово и се свързва с българската революционна емиграция и с кръга на хъшовете във Влашко.
Участва и във Втората българска легия в Белград през 1867–1868 г. След гибелта на Васил Левски Петър започва да се представя и с името „Петър Левски“.
През 1876 г. Петър Левски се присъединява към четата на Христо Ботев, която преминава Дунав и се отправя към въстаналите български земи.
Участва в сраженията при Милин камък и във Врачанския Балкан. След разбиването на четата се присъединява към групата на военния командир на четниците Никола Войновски. С тази група успява да пресече река Искър при Зверино и да се отправи на юг-югоизток по билото на Стара планина.
В района на връх Мургаш Петър Левски и Хаджи Костадин Попдимитров Костов от Сливен се отделят от групата на Войновски и се укриват няколко месеца в София. Оттам, с подправени документи, през Цариград заминават за Одеса, където и двамата Ботеви четници се записват на служба в руската армия.
В навечерието на Руско-турската война Петър Левски се явява като доброволец в Българското опълчение. В състава на първа дружина, предвождана от подполковник Павел Калитин – командира, който загива, спасявайки знамето на опълченците, Петър Левски участва в боевете при Стара Загора и Шипка.
В най-решаващия момент на Шипченската епопея – на 11 август 1877 г. – Петър Левски е тежко ранен в крака, но дочаква казашките подкрепления на Шипченската позиция и доживява победата.
За съжаление, този български революционер, осакатен по време на Шипченската епопея, умира през 1881 г. в безпаричие и от туберколоза в свободна България.
